Desislava Teneva

Никой не може да вземе нищо от мен, защото аз имам всичко... Мое е всичко, което може да се изгуби!

и като
срещнеш някой,
който изпитва страх
отново да чувства

знай,
че някога
е пуснал ръце,
които са били дом.

Случките, които са се престрували на пропуснати възможности, често ще се разголват като (без)обидни разминавания.
Държа се.
За себе си.

Кристиан Таков

Когато ме напуснаха на 24, светът изглеждаше да е свършил, без да беше.
Когато ме напускат на 44, светът може наистина да е свършил, но не изглежда така.
На 24 се ужасявах, че свършилото няма как да се повтори.
На 44 знам, че няма да се повтори, нито пък го искам. Знам, че следващото ще е просто различно.
На 24 излизах и си намирах нещо друго.
На 44 не ми се излиза. Мога да се обадя и ще дойдат. Но няма смисъл.
На 44 най-сетне знанието от книгите болезнено се превръща в познание:
– че няма значение дали си прав;
– че няма сила, която да задържи решилия да си тръгне;
– че няма смисъл той да остане;
– че отишлият си може и да се върне – но че е безнадеждно да го чакаш, глупаво – да го искаш, и тъпо – да го приемеш;
На 44 знам, че самотата не е страшна, защото съм я преживявал и заедно с другия; защото знам, че в крайна сметка е неизбежна; защото най-сетне „съм си достатъчен, а понякога си идвам и в повече”.
Боря се с топката в стомаха си при събуждане, с ръката, стиснала гърлото ми денем, и с безсъниците в поредни нощи. Накрая се отказвам да прогонвам спомените, защото са престанали да болят.
Трупам знание – трупам тъга – губя гняв.
Случките, които са се престрували на пропуснати възможности, често ще се разголват като (без)обидни разминавания.
Държа се.
За себе си.

Кристиан Таков

Приютих самотата,
Като огнен рубин,
На огърлица я нанизах,
Закачих си я смело на врата и продължих,
А сега ми е толкова леко.
Вече мога да бъда сама,
Да усещам аромата на вишни,
Да пристъпвам боса
В окосена трева,
Да не се плаша от никой и нищо
Да танцувам сама под дъжда, докато се опитвам да пея,
А пък този ми накит с рубин,
Ми напомня добре да живея...

Успяха най-накрая да се срещнат,
След толкова разнопосочни пътища,
След толкова предателства и спомени,
и толкова изречени любовни клетви
В неспирното очакване на случване...
Намериха се двама, скитници...
И приютиха всеки своите си мисли,
И радостите си, ведно със мъките, с безверието си към хората,
с надеждата, че им се случва чудото ...,
И приказката им ще се напише.
Под обща стряха спретнаха огнище...
Заровиха си счупените стомни,
в градината, в която сяха нарциси...

И си отдъхнаха накрая истински,
Защото всъщност всички изпитания
Им бяха пратени, за да намерят себе си,
Във приказка,
в която да останат...
И после засадиха си дърво,
И къща построиха си накрая...
Родиха им се две деца,
които приказката им сега разказват...
На своите деца и
пред Всевишния....

Приказка
След толкова безпътни автобуси,
и толкова писма до друг изпратени,
след хиляди напразни обещания,
и две дузини незададени въпроси...
Намерих сили да напусна
съмненията в себе си и болката,
с която бях привикнала дотолкова,
че не оставаше и миг да се живее...
И пратих всичко в небесата,
захвърлих лошите си мисли,
отворих си сърцето за приятел,
за уличното куче и за тебе...
И случи ми се приказка незнайна,
за принца, ябълката, мен и змея,
в която няма победител,
но с нея мога вече да живея...
И мога да обичам безрезервно,
и няма вещица, която да ме вземе,
да ме отрови и да ме намерят,
безжизнена и в друго измерение...

автор: Деси Тенева

Душа до душа
По-пълна с обич, с друг не съм живяла...
Все имало е още да се иска,
все трябвало е още, да съм цяла,
все нещо, от което да ми писва.
Все имало е хиляди въпроси
и отговори, дето са неверни,
и много сложно ставало е простото,
а чувствата и думите – премерени.
Живот до друг, мечтите общи,
а всеки сам до себе си е лягал,
рисувайки в съня си облаци,
един от друг ние все сме бягали.............................................................
Но срещнах теб във книгите прелистени,
намерих те сред листи пожълтели
и приказката с теб си доизмислихме:
„И дълго и щастливо те живели!”
И не задавах вече никакви въпроси...
Преди да помечтая ми се случваше
И сложното отново стана просто –
Душата ми с душа улучи се.

автор: Деси Тенева

-Знаеш ли, батко Траяне, човек не умира, преди сам да е изпитал онова, за което съди другите. Животът на хората е като колело от каруца, върти се, шумно, цветно, весело... и ако само една пръчка мушнеш между пармаците* му, спира...
Така е и с хората, съдейки другите, сами спират живота си и пътя на своето колело. А болката батко, е равна на тази, която си причинил другиму...

*Пармак са наричали дървените спици на колелата на каруците.

Ще те наричам Ая

Най-добрият пастир е слънцето... То събира овцете заедно. Навират се едни в други и си пазят главите на сянка.Така ми каза дядо Стоян, овчарят.
Така е и с хората.

- И то не остана друго, освен да дойдеш на себе си, дъще!
- Че как така се идва на себе си, бабо?
-Ами, на така, на пук.
Съвсем просто е, чадо, започваш да даваш на себе си това, което цял живот чакаш да получиш от другите.
- Ще го запомня, промърмори под носа си Ая, да си давам това, което искам от другите...
А какво искам всъщност?
Старата жена като че ли чу мърморенето й и продължи да говори:
- И когато се научиш да си даваш, ще спреш да търсиш отвън, ще спреш да се тревожиш и да се съмняваш. В себе си вяра имаш и на себе си можеш да разчиташ. По-сигурен човек от тебе си няма да намериш.
Ама важното е да искаш.
Ще те наричам Ая

Снагата й беше съвсем увехнала, погледът й празен, устните стиснати, а косата и се свличаше по раменете й на клечки. Някога, не много отдавна, тази жена приличаше на малко момиче, с горда осанка, не вървеше по земята, а сякаш се носеше над нея, а бузите й бяха румени... В зелените й очи горяха пламъчета.
Какво странно нещо е душата, когато свети отвътре, грееш отвън, а когато повехне и ти вехнеш с нея.
Ще те наричам Ая

Недолюбената жена, дъще е като болна... Мира няма... Самотата я стяга от заран до вечеря. Няма ли кой да обгърне крехката й снага, няма ли на кое рамо да сложи главицата си, отпиши я, ще залинее, ще отслабне и ще ходи като сянка пред хората. А още по-лошо е, ако си има любим, ама само в сърцето си да го има, не наяве. Тогава не само тялото, душата боли, а за тази болка, лек няма. Ден минава, друг идва, а тя като чумава търси покой, мира няма, радост няма, надежда няма... Тежко е на недолюбената жена, дъще, тежко и мъчно. А като те гледам теб, сърцето ми се къса. Млада си. Тоз пусти живот как ще го живееш така?
Ще те наричам Ая
Деси Тенева

И така, в края на пътя, Ая най-накрая имаше смелостта да се влюби отново...
Тя знаеше, че никога повече нямаше да е същото, но също така разбираше, че всяко ново начало може да е вълнуващо.
Този път, обаче, Ая щеше да застане с името си и нямаше да разреши на никого повече да я нарича Безкрайност... Тя осъзна, че безкрайността не е едностранна и дори знакът за безкрайност е свързаността на двама
Сега, след толкова дълги нощи на самота и отчаяние, тя си позволи да потърси сама щастието си.
За света и за новата си любов, тя беше просто Веселина, името, което й беше дала майка й, преди да я изостави.

Достигнах 300 последователи! Благодаря ви за непрестанната подкрепа. Нямаше да се справя без всеки един от вас. 🙏🤗🎉

- Ех, Ая, ако знаеше как завършва историята, питам се, щеше ли да я започнеш въобще?
Ая затвори очи и докато стоеше така полу унесена, тя се върна назад през годините, спомни си първата им среща и усмивката му... Или очите му, да той определено й се усмихваше с поглед. Беше един напет младок, буен, своенравен, но в същото време по детски чист и добър... С дълбоки очи... Тогава й се сториха много искрени.
Докато си представяше, тя въздъхна и потрепери, спомни си срещите им, разговорите им, чудатите им навици, разходките им късно нощем, двете им родени деца... От очите й започнаха да се стичат сълзи. Тя го усещаше, все едно сега е тук. Всъщност той никога не бе я напуснал истински. Присъствието му се усещаше навсякъде...
Ая отвори очи и отговори уверено, но тихо:
- Да, батко Траяне, бих повторила този живот отново...
Траян я прегърна, а тя се отпусна в силните му мъжки ръце. В този момент, тя се чувстваше толкова малка, а сърцето й беше пълно с обич.
И тогава Траян разбра, тази любов беше истинска!
Тази любов бе платила цената си и въпреки това не я напускаше. Човекът, който някога я нарече Ая, е знаел какво име й дава... Началото и края, и завинаги...
Рядко се срещат такива любови, помисли си той и я стисна още по-силно, сякаш да я предпази от самата нея.
- Как само наивно вярваш, Ая, как си готова на всичко, за да запазиш тази любов. За какво ти е? Тя ще те убие!
Ая повдигна лице към него, а той духна в косата й, за да отмести кичурчето, което скриваше очите й.
И тогава, Ая отново въздъхна, но този път му отговори с висок и отчетлив глас:
- Батко, има едни хора, които те карат да се чувстваш жив! Аз съм Ая, нали знаеш? Вече не помня коя съм била преди, а не е и нужно. Защото съм просто Ая, онази, която беше орисана да е завинаги...

Жените сме чудати същества .. винаги гоним дивото, вярваме в напразни обещания, преглъщаме и сме търпеливи. Докато един ден, сами не се убедим, че няма нищо по-хубаво от доброто сърце на някой човек, който е готов да ни даде всичко, дори без да ни го обещава, само че няма смелост да бъде нахален... Има и такива жени, които виждат и оценят това, но тогава ги хваща страх. И все пак, да знаеш, доброто винаги побеждава.
Деси

Work (it) smarter…not harder

Много хора пишат... Само някои ги четат и съвсем малко - ги помнят с написаното.
Деси

-Ая, плачеш ли?
- Не... Нямам сълзи вече. То моето, по-скоро прилича на виене... Като самотна, изоставена от глутницата вълчица. Най-много ми идва да вия вечер.
- И помага ли ти?
- Ти знаеш ли защо вият вълците, батко? Вият, за да кажат на глутницата си къде да ги намерят.
- И ти ли искаш да бъдеш намерена?
- Искам батко, искам този, който ме остави на пътеката, в тъмното, по звуците да ме намери обратно ...
"Ще те наричам Ая"
Деси Тенева