Издателство "Аквариус"

Книжният панаир на "Аквариус" тази пролет е на сайта.
Виждат се отстъпките, по-големи от обичайните на щанда, където друг път се срещаме на живо. Виртуалната шатра ще е отворена до лятното слънцестоене.

Home - Aquarius Books Издателство Аквариус „Аквариус“ е независимо бутиково издателство за преводна и българска литература. Приносен в програмата ни е акцентът върху изключително ст....

Майа Разбойникова-Фратева за работата си по превода на романа "За разлика от слоновете" на германската писателка Дагмар Лойполд.
Някои книги имат голям късмет.

Колко трудно се предава вътрешният свят на самовглъбен персонаж, защо не е важно преводът обезателно да е гладък, възможно ли е да се говори за еквивалентен ефект върху немските и българските читатели, каква е разликата между „римско гърне“ и „гювеч“, колко хубаво е да няма драми с глаголните времена, как преводът може да разчупва езиковото чувство на българските читатели, какво представлява програмата „Традуки“, колко са готини безглаголните изречения, как се превеждат игрословици и словотворчества, разсейват ли бележките под линия, окей ли е сходни ситуации да се отиграват по различни начини, стоят ли добре един до друг пудингът и пачата – по тези и още въпроси се раздумваме с Майа Разбойникова-Фратева, преводачка на романа „За разлика от слоновете!“ на германската писателка Дагмар Лойполд, издание на "Аквариус" от тази година.

Това е вторият от четвъртата десетка разговори с преводачи, донякъде финансирани от Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria. Можете да подкрепите предаването в Patreon (patreon.com/belejkapod) и Buy Me a Coffee (buymeacoffee.com/belejkapod).

Запис и обработка: Илиян Ружин от ProCasters.

Епизодът: belejkapod.wordpress.com/2024/04/29/mayarazboynikovafrateva/

С подкрепата на ТРАДУКИ, без която представянето на неизвестни в България автори щеше да е много по-трудно.

В навечерието на Лайпцигския панаир на книгата, малко след излизането на романа „Войникът си спомни“ на нидерландската писателка Анет Даня в превод на български, се появи и немското издание. То е включено в списъка на журито на Зюдвеструндфунк (SWR) с най-добрите публикувани през март т.г. в Германия книги. Всеки месец някой от членовете на това жури отличава едно заглавие от избраните, което заслужава специално внимание. Германският критик Хелмут Бьотигер се спира на „Войникът си спомни“, чието действието се развива главно в Белгия няколко години след Първата световна война. Главният герой губи паметта си на фронта и това обстоятелство прераства в „увлекателна история, много по-актуална, отколкото изглежда първоначално“. Тя започва в психиатрично заведение, управлявано от монаси, и става все по-комплексна и завладяваща. Бьотигер отбелязва с каква виртуозност Анет Даня връща този травмиран от войната мъж (неочаквано отведен вкъщи от съпругата си, намерила го след дълго търсене по приюти, за която обаче той няма никакъв спомен) към неговия някогашен, но някак все още чужд му живот, колко проникновено описва непрекъснатото движение на чувствата му между отвращението и събудената любов, колко майсторски смесва кошмарите му и реалността в текста и постепенно осветява миналото на двамата, различните причини, поради които те се оказват сред германските войници в онова военно време. Чрез препратката към E.T.A. Хофман (неслучайно името му присъства в романа) Даня се впуска в литературна игра с двойници, своеобразен отглас на немския романтизъм, и извежда цялото на съвсем ново ниво. Интересен е романът и в стилистично отношение, особено с повтарящата се една и съща съчинителна връзка с „и“ между простите изречения в състава на сложните, а и почти всяко отделно изречение, всеки абзац започват с този съюз, което внушава усещане за приказност и безкрайност. Вълнуваща и психологически дълбока, сложна, но изключително живо написана книга, възхищава се Бьотигер.

Корицата е на Росица Ралева. Прочелите романа ще я оценят високо.
Преводът е на Мария Нешкова-Равен.

Колко много се е променило. Колко малко.

На второ четене: „История на един германец. Спомени 1914–1933“ Защо отделният човек, не масата, е важен в моменти на тежки обществени кризи – с избора си, с всекидневните си жестове на съпротива – ни убеждава Стефан Иванов с про...

Една не блага вест. Издателство за поезия ДА няма да участва на Пролетния панаир на книгата. Недоразумението да се провежда в 10 дни е причината. Не можем да си позволим този лукс като средства и време. Писахме до АБК не само ние и изброихме още причини, сред които основната, че това вече не е Панаир (няма по света такова чудо 10 дена панаир на книги), а базар, пазар. Книгите не заслужават да бъдат принизявани единствено до стока, която се продава по сергиите. Очевидно обаче Асоциация българска книга пренебрегва това, което заявява - че работи не само за членовете си, но и за всички издателства. А да не забравяме, че ползва публични средства! АБК ни изгони буквално - нас и други малки издатели. А за книжарниците не ми се мисли, особено за онези, които не са вериги. Поздрави.

Пожар, който догаря Блог за книги Изумен

https://litvestnik.com/2024/03/07/неясните-очертания-между-минало-и-нас

Неясните очертания между минало и настояще

От Ивана Хиткова

„Неясните очертания на света“ е деликатен и свръхпоетичен роман, който вплита лични и колективни травми от миналото и настоящето. Роман, който едновременно говори и мълчи за времето и междучовешките отношения, за общностите, за селата и градовете, за границите и държавите, за разликите между вътрешен и външен свят. Седемте глави ни потапят в отделни микроразкази, които са част от сложна семейна хроника. Чрез деконструирането на голямата история, недоизказаното и смяната на перспективата успяваме да осмислим страховете и копнежите на няколко поколения. „Неясните очертания на света“ е книга, пропита с мълчание. Оглушително мълчание. Сериозността на случващото се стои между многоточията и фрагментите, между потока на съзнанието и отделните гледни точки, между преплитащите се сюжетни линии и ретроспекциите, между множеството разкази в разказа и взаимно свързаните съдби. Чрез преливащата палитра от разнообразни изразни средства е постигната невъобразима дълбочина в отношенията на иначе обикновените герои. #ЛВ0924

Линк в коментари

Дагмар Лойполд
За разлика от слоновете
роман
превод от немски: Майа Разбойникова-Фратева
корица: Кирил Златков

Дагмар Лойполд (1955) е германска писателка, поетеса и преводачка, автор на няколко поетични книги, сборници с разкази, пиеси, есета, филмови сценарии и единайсет романа, три от които, включително „За разлика от слоновете!“, с номинация за Германската литературна награда. За богатото си творчество Дагмар Лойполд е носител на множество отличия. През 2023 г. писателката получава основаната преди около век по инициатива на Томас Ман и понастоящем връчвана веднъж на три години Литературна награда на град Мюнхен.

Господин Харалд е човекът на гардероба. Той е част от театъра също като завесата, но никой не идва заради него, светлината на прожекторите е за други. Взима връхните дрехи на хората, чантите, всичко, каквото му поверят, и чака финалните аплодисменти, това му е работата. Една вечер обаче един шлифер остава непотърсен, а в джоба му има пистолет.
Господин Харалд отнася пистолета вкъщи, само че: какво ще прави с него? Винаги му е било трудно да се справя с приумиците на света и хората. Но може би ще успее да привлече вниманието им към някого, който като него съществува незабелязан: жената, която прелиства нотите за друг и на която се възхищава от разстояние. Трагичният и комичен герой на тази очарователно разказана история е герой на всекидневието, човек в служебна униформа, комуто никой не благодари. И ако не беше литературата, нямаше да знаем какво богатство от мисли и чувства, колко буден живот и болезнен копнеж носи в себе си той.

С подкрепата на Traduki
Jung und Jung Verlag

Откъс от
Войникът си спомни
роман на нидерландската писателка Анет Даня
Превод: Мария Нешкова-Равен
Корица: Росица Ралева
.. И в кабинета на комендант Сегерс сядат близо един до друг, и когато мести крака си, той усеща роклята й да се допира в крачола на панталона му, а тя поглежда от време на време встрани и погледът й се задържа върху неговия, но естествеността на тяхната свързаност отпреди малко в оранжерията е изчезнала, доктор Де Мор й казва кой в действителност е мъжът, когото иска да отведе у дома си, и с всяка дума ги раздалечава още повече.
Той не помни нищо, казва доктор Де Мор, само последните четири години, прекарани тук, след като през 1917-а го намерили край Меркем, не можал да каже кой е, от кой полк е, на колко години е, къде е живял, дали е женен, нищо, и тъй като бил заведен в полевата болница по обед, лекарят го нарекъл Нун Меркем*, и според личното му дело не реагирал, като му се говори, приказвал си отнесено сам и бил в състояние на възбуда, а имало дни, в които седял неподвижно на стол, загледан пред себе си, физически не бил пострадал, имал само въшки и краста, и траншейни стъпала, и след кратък преглед в полевата болница на Де Пане лекарите заключили, че не е дезертьор, преструващ се на луд, за да не го пратят обратно на фронта, и го превели в обикновена болница във Франция, специализирана за нервни болести, и през първите месеци там, в Шатожирон, го поставили в изолатор, а после, когато вече можело в известна степен да се разговаря с него, му предписали хидротерапия с редуващо се обвиване на тялото със сухи и мокри чаршафи, а впоследствие и вани за успокояване на мозъчната дейност, но той все така не си спомнял нищо, затова опитали и с хипноза, и това не донесло резултат, а след инжектиране с амобарбитал, серума на истината, дал само невярна информация, казал, че бил на седемнайсет и бил убит.
А войната междувременно беше приключила, казва доктор Де Мор, и той попадна тук, в приют „Гислен“, и благодарение на спокойствието, установения режим и трудовата терапия стана отново човек, човек без минало наистина, но човек. И трябва да подчертая, госпожо Копенс, казва доктор Де Мор, че тук той няколко пъти имаше сериозен рецидив и беше пратен в палатата на неспокойните, последния път преди по-малко от година, бих искал много добре да си дадете сметка за това.
И засрамен, Нун не смее да я погледне, човекът, до когото беше седяла в оранжерията между доматите, гроздето и лимоните, мъжът, който я беше направил невероятно щастлива, не съществува, умът му е също толкова деформиран, колкото тялото на мъжа от най-големия й кошмар, ще го изостави, ще го предаде, той има жена, но тя също като съпругата на Фердинанд и съпругата на Андре ще го посещава само веднъж, по време на великденското причастие, и няма как да я вини за това.
А тя казва на доктор Де Мор, че на Аманд ще му се отрази добре да си е у дома в позната среда, и в гласа й няма страх или колебание, и той я поглежда изненадан, и доктор Де Мор и комендант Сегерс също са изненадани, и доктор Де Мор й обяснява, че Нун страда от неврастения, и след като тя не реагира, казва, че това е по-широко известно като гранатен шок, и тя кимва и казва, че знае какво е, войната го е разболяла, казва.
И доктор Де Мор й казва, че трябва да съзнава опасността от нов рецидив поради твърде бързата смяна на обстановката, и тя замълчава, и доктор Де Мор казва, че принципно би препоръчал въвеждане в предишния му живот като вид терапия, но не сега и веднага, първо му идвайте от време на време на посещение, за да може да ви опознае, после ще го вземете вкъщи за ден и ако всичко мине добре, за два дни, после за три, докато дотолкова свикне да си е у дома, че вече да не отчита промяната, и тогава ще може да се премести при вас, но това е въпрос на месеци, може би на година, казва доктор Де Мор.
---
* Такъв е бил обичаят, изгубилите паметта си войници са били наричани на онази част от деня и на селището, когато и където са били открити. – Б. пр.

„Някои романи, наистина добрите, ни тласкат към ръба на собственото ни съществуване. […] Тласкат ни към изповед. Защото в крайна сметка тази книга е за идентичността на
човека. Как я пишем и ретушираме. За да прикрием нещо, за да принадлежим някъде, за да бъдем включени и приети, за да не се разпаднем психически. Ние сме склонни да
поддържаме много илюзии, за да избегнем необходимостта да се изправим лице в лице с истината за себе си и да не я разкриваме пред другите. Осъзнаването на „колкото по-
ниско падаш, толкова по-близо можеш да останеш до себе си“, по известната мисъл на преподобния Дорненбал, не се удава на всекиго.“
Д-р Барт Ян Спрьойт
Реформаторис Дагблад

„Какво прави романа „Войникът си спомни“ на Анет Даня толкова добър? Две неща. На първо място, темата, която Даня разработва много интересно: за функционирането на паметта, за нейната сила, но и за нейните ограничения, както и как спомените може да се манипулират. Защото писателката се фокусира върху войник, който се бие в Първата световна война, изчезнал и после намерен в приют. Заедно със съпругата си той трябва да реконструира своето минало. Отново и отново. И това е второто нещо: характерният стил на Анет Даня.“
Мариус де Смет,Книжарница Атенеум & Информационен център Спьой

Три литературни текста, в които виртуозният език се протяга към невидимото и неуловимото в биографиите и телата. Увлекателен разказ на Зорница Христова за новоизлезлите книги на Музил, Улф и Ни Гриъфа. Прочетете повече: https://www.toest.bg/po-bukvite-musil-woolf-ni-ghriofa/

https://litvestnik.com/2024/02/21/за-миналото-настоящето-и-отговорност/

За миналото, настоящето и отговорността към бъдещето – философия и емоция в поезията на Илко Димитров бр. 7/2024 Надя Шобаш   Малцина биха могли едновременно да се посветят както на прагматичната, така и на творческата страна от натурата си. Виден общественик, юрист и б....

Мисля си, че ако не беше написала "Войникът си спомни" преди Илко Димитров да напише стихотворението, което даде заглавието на книгата му "Веднъж през август", и някак си беше узнала за него, Анет Даня щеше да го вземе за епиграф на романа си.

Август 1914 – след огъня
това е второто събитие по важност за човека,
когато той започва да се досеща, че всъщност
убиването на няколко милиона за броени
месеци не може да събори човечеството, ужасно е,
но нищо фатално не е станало и това
ще мине, не трябва да се мисли винаги най-лошото.
Сякаш има нещо градивно в това прозрение,
отваря вратите към други постижения.

Анет Даня (р.1965 г.) е нидерландска писателка, автор на романи, разкази и филмови сценарии. Дебютира с романа „Музика за пиано в дъжда“ (1993) под рожденото си име Анет ден Бур. Филмите по нейни сценарии са отличени с общо седемнайсет международни награди, включително „Златна мечка“за късометражен филм на „Берлинале“ (2007). Името й става широко известно с романа „Войникът си спомни“ (2019), включен в дългия списък за литературната награда „Либрис“, получил наградата „Фердинанд Бордевейк“ и наградата на град Гронинген, и междувременно преиздаден тринайсет пъти. За следващия й роман „Песен за щъркел и едногърба камила“ (2022) са й присъдени едни от най-големите нидерландски литературни награди „Букенбон“ и „Либрис“, за пръв път едновременно за едно и също произведение. През 2023 г. Анет Даня получава и наградата на името на Константейн Хюйгенс за цялостно творчество.
Превод: Мария Нешкова-Равен
Корица: Росица Ралева

Ирис Волф на представянето на новия си роман в музея на съвременната литература в Марбах, родния град на Шилер, където е и Германският литературен архив. Модератор е Ян Бюргер, писател и литературовед; името му може да сте запомнили от "Пътувания през Украйна и Русия", книгата с репортажи на Йозеф Рот, чийто съставител и автор на послеслова в нея е Бюргер.

Пишещият човек е кръстоска от пчела и апостол. Разговор с Азиз Таш С времето шизофренната ми душа започна да си дава сметка, че разполага с едно единствено тяло, което все повече губи плътност и се задъхва, докато се опитва да насмо....

Откъси от "женския текст".

В словото си при встъпването в длъжност като почетен преподавател по поезия в Оксфорд Питър Леви я нарича „най-великата поема, написана на тези острови през целия осемнайсети век“. Какво има в тази елегия, че предизвиква такова почитание и такива възторжени оценки?
---
Исках да оставя и послание към непознатите, които ще ме докосват последни. Избрах бяло мастило за татуировката си, защото си представих банката за кърма. Представих си как
„Елегията“ бликва от чужди бледи гърла. Представих си всички отсъстващи текстове, създадени от жени, всички онези литературни творби, които никога не са били записани и преведени.
Сетих се за Елен Сиксу: „В нея винаги има поне малко от онова хубаво майчино мляко. Тя пише с бяло мастило“. Осъзнах, че трябва да избера думи на Айлийн Дъв. Фрагментът, който избрах, е от момента, когато тя внезапно се буди от пророчески сън: Is aisling trí néallaibh, което аз превеждам като „яви ми се сън смУтен снощи“.

----
Близначките решили да се разходят от Клохайна до близкия град. Там погледът на Нели се плъзнал нехайно към пазара. Невъзможно красив в пищното си облекло, Арт О Леъра не просто минал пред очите й. Той се перчел. А докато погледът
є го следял, някъде в бъдещето тя вече съчинявала куплет, първия куплет на една поема, която все още не можела дори да си представи, текст, който щял да я отведе до смъртта на този непознат, текст, който щял да надживее и двама им. Това е сцената, с която започва „Елегията“:
Когато те видях за първи път
до сламения покрив на пазара,
за тебе как ми блеснаха очите,
за тебе как ми заигра сърцето,
за тебе от приятелките си избягах,
за тебе от дома отлитнах.
Тези стихове възникват едновременно в два различни пейзажа – на една оживена улица и в едно женско тяло. Поетесата изобразява себе си като действената страна – тя е тази, която
вижда Арт, тя е тази, която физически усеща желанието и любовта, и тя е тази, която избира да избяга с него. Също като нейното, и неговото семейство е намерило начин да просперира, без да бие много на очи, въпреки жестокия режим по време на Наказателните закони – бащата на Арт работи за богато семейство земевладелци. Като управител на земите на семейство Миниър, той е един вид посредник, който събира рентата от стопанствата и ги предава на собственика. Тази
роля му позволява и сам да е арендатор на една ферма в Райли близо до Макрум. Макар че името звучи английско, „Райли“ всъщност е англицизирана форма на Ráth Luíoch – „пръстеновидното укрепление на Лиох“. За амбициозен млад човек като Арт, наследник на стар ирландски благороднически род, Наказателните закони ограничават не само достъпа до образование, но и не му позволяват да се държи като благородник – за какъвто той се смята. Веднага щом Арт навършва пълнолетие, баща му заделя необходимите средства,
за да го изпрати в Австрия, първо по море, а после по суша, както и да му осигури назначение в Австро-Унгарската армия, подчинена на императрица Мария Терезия. В хусарския полк Арт бързо се издига до капитански ранг и се прославя
толкова, че императрицата му подарява кон, декоративен бронзов орел и две големи статуи, изобразяващи войници. Те следват Арт на връщане към дома през цяла Европа – в покрита кола, по море и по суша. Накрая украсяват зида около двора на Райли Хаус – подарък от майката на едно момиченце, което някой ден ще стане кралица на Франция, а след това ще коленичи пред гилотината.
Арт е безстрашен – или безразсъден – или и двете. Прибере ли се в отпуск, не пропуска да направи истинско зрелище, да размаха сабята си публично или да тича върху бъчва, търкаляща се надолу по главната улица. Къде сам става за посмешище, къде прави за смях законите, създадени да го мачкат. В очите на една тийнейджърка, свикнала да гледа как мъжете наоколо страхливо търпят, самонадеяната походка на Арт сигурно е изглеждала невъобразимо обаятелна. Нели не
можела да откъсне очи от него. Нели усетила, че копнее да го познава. Усетила, че копнее.
----
Било е в края на 1767 година, когато са се оженили. Декември. Тръпнещо ярък ден. Арт е бил на двайсет и една, Нели – на двайсет и четири. Притиснали са студени устни до студени устни и са проследили как записват имената им едно до друго, текст, който не може да бъде разтрогнат. Пускам слънцето да блесне през прозорците, където са се врекли да си бъдат верни до
гроб. Обръщат се заедно, към вратата, която ще ги отведе към остатъка от живота им. Докато вървят, стъпките им отекват по плочите: за-ви-на-ги, за-ви-на-ги. Бракът им ще продължи
шест години.
Няма писмо, в което да чуем мнението на жените в семейството за това тайно бракосъчетание, но до нас са стигнали реакциите на братята. На 26 май 1768 г., шест месеца след церемонията, Морис получава писмо от брат си Даниъл от Франция: „Със съжаление научих, че сестра ни Нели е престъпила волята на родителите ни, но любовта ни знае, ни чува разума“. Като се отказва от зестрата си и от Деринейн, Айлийн се разделя и с част от себе си. Нели вече я няма. За разлика от близначката си, госпожа Болдуин от Клохайна, Айлийн никога няма да вземе името на съпруга си и няма да се нарече госпожа О’Лиъри.
Тя сама си избира мъж и сама си избира име. Фамилията й остава Ни Хонъл, а „Дъв“ по стара традиция преминава от майчиното име в името на дъщерята – от Мойра ни Хонован Хов – Мойра от рода на тъмните Донован – в Айлийн Дъв Ни
Хонъл. Колкото повече задълбавам дори в най-незначителните подробности от живота на тази жена, толкова повече неща ми се разкриват. Тук името никога не е просто име. Това „Дъв“ на Айлийн Дъв – този мрак вътре в нея, – то идва от
майка й.
Чудя се какъв ли мрак ще оставя аз вграден в
дъщеря си.

превод: Мария Змийчарова
корица: София Попйорданова

Вече в книжарниците.

Мария Змийчарова, преводач
София Попйорданова, художник
Калоян Игнатовски, редактор

Авторката с трудното име (от трети опит все пак се прочита)
Дерън Ни Гриъфа (1981)
е ирландска поетеса и есеистка, която пише на ирландски и на английски език. Автор е на осем поетични книги.
„Призрак в гърлото“ е първата й прозаична творба, обявена от веригата книжарници „Фойлс“ за „Книга на годината в раздел нехудожествена проза“. Получава отличията „Най-добра нехудожествена книга за 2020 г.“ и „Книга на годината“ на Ирландските литературни награди „Ан Поуст“, както и „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. Една от най-добрите книги на 2020 г. според „Гардиън“.

„... силна, завладяваща амалгама от биография и литературно разследване... Ни Гриъфа се отнася с дълбоко разбиране за празнотите, мълчанията и тайните в живота на жените, а може би книгата й преди всичко разкрива как попиваме онова, което обичаме - дете, любим, поема, - и как то ни променя отвътре навън…“
Ню Йорк Таймс

“Любовна история, поема, размисъл, заклинание, искряща, красива и вълнуваща книга за хранещата сила на четенето и препрочитането и за това как думите могат да накарат времето да изчезне.”
Джоузеф О’Конър

Страстна, оригинална книга, преизпълнена с лиризъм и копнеж, "Призрак в гърлото" хвърля светлина върху семейния живот и майчинството, като умело сближава живота на две жени, две майки, отдалечени във времето, но свързани чрез поезията.
Лиз Бери

Новият роман на Ирис Волф. От деня на излизането му, 13-и януари, до днес има половин дузина възторжени рецензии във вестници като "Франкфуртер Алгемайне", "Берлинер Цайтунг", "Дойче Цайтунг", премиери във Фрайбург, Берлин и Цюрих, интервютата, подкастите и читателските отзиви вече не мога да ги изброя.
Браво, Iris!

Herzlichen Glückwunsch an unsere Autorin Iris Wolff, »Lichtungen« ist auf Platz 10 der Spiegel-Bestsellerliste eingestiegen!!😍✨📖

»›Lichtungen‹ ist mehr als ein weiterer Rumänien-Roman von Iris Wolff. Er ist das Psychogramm einer von unterschiedlichen Diktaturen versehrten Seele, die sich rettet, weil sie warten kann und am Schluss […] die gnadenloseste Diktatur abschüttelt: die des eigenen Gefühls, einem anderen Menschen nicht genug sein zu können. […] Ein großartig gegenwärtiges Buch.«
Andreas Platthaus, FAZ.NET - Frankfurter Allgemeine Zeitung

➡️ https://buchmarkt.de/spiegel-bestsellerlisten/

Iris Wolff

https://litvestnik.com/2024/01/24/азиз-таш-по-лесно-бива-разграждана-с/

Радослав Чичев (огромна благодарност!) в разговор с Илко Димитров

"И когато се пише, трябва да се пише така, все едно виждаш писането си. Това е моят маниер на дистантност. На дистантност, която е вътре, защото аз преживявам това вътре, но го гледам отвън."

Избрано от новия брой на сп. „Култура“: Разговор на Радослав Чичев с Илко Димитров за книгата му „Веднъж през август“
https://www.kultura.bg/article/1616-izvednyzh-vizhdash-sveta-razgovor-s-ilko-dimitrov